Борбата за демокрация и ЛГБТ+ права в Беларус

Автор: Андрей Завалей (куиър активист от Беларус)

Имам педалско семейство. Така ни наричат в Беларус – ‘пидор’. Използва се като обида. Знам, че е редно да използвам думата ‘куиър’, защото е политически-коректната дума, която използват по света, но в хомофобска държава като Беларус ‘куиър’ не означава нищо. Тук моето семейство е педалско.

 
Банер Кабинет Дъга – 728×90
 

Трима педали от моето семейство посрещат зората на новия ден на стълбите на жилищна сграда в Минск. Крият се от полицейското насилие, което започна в страната ни от 9 август. Да протестираш в Беларус тези дни означава да си жертва на насилие, да те убият на улицата или да те измъчват в затвор. Ние, обаче, сме свикнали на всичко. Борим се за правата си от дълго време и ще продължим и след предстоящите избори.

ЛГБТ+ общността в Беларус се изправя лице в лице с насилието всеки ден. Управляващите подминават проблемите ни, смеят ни се, когато ги адресираме и открито ни преследват. Последният опит за регистриране на ЛГБТ+ организация/сдружение бе направен през 2013 година. Тогава Министерството на правосъдието отхвърли молбата и Върховният съд потвърди решението, като постанови, че в Беларус няма хомофобия и следователно няма нужда от такава организация.

На следващата година архитектът Михаил Пищевски бе нападнат в Минск заради сексуалната си ориентация. Толкова зле го пребиха, че хирурзите трябваше да отстранят 20 процента от мозъка му, за да му дадат шанс за живот. 17 месеца по-късно Михаил почина. Съдията реши, че зад престъплението няма хомофобски мотив, въпреки че то се е случило пред вратите на нощен гей клуб.

Днес педалското ми семейство присъства на протестите срещу президента Александър Лукашенко. По време на коронавируса станахме доброволци – шихме маски, подготвяхме пластмасови шлемове, разнасяхме ги до болниците. След това изразихме подкрепата си за независимите кандидати, за да си извоюваме честни избори. Сега, когато режима на Лукашенко рухна, полицията започна да ни пребива, заедно с другите, които протестират за демокрация. Всеки ден научавам как все повече от нашите активисти и членове на общността ни са тормозени в затворите.

По време на втората нощ от бунтовете бях разделен за кратко от педалското ми семейство. Сблъсках се със сълзотворен газ и гумени куршуми. Една граната, която бе хвърлена в краката ми почти ме взриви. Все пак успях да избягам от нея. Когато се сещам за този момент и си припомням шока и страха, с които се сблъсках, не ми се струва, че преживяването беше нещо ново. Изживявал съм тези чувства много пъти досега. От коя кола ще изскочи някой бандит и ще ме пребие? Дали този полицай на улицата ще ме арестува? Има ли нещо сбъркано в мен? Престъпник ли съм? Всички ли ме мразят?

Досега не посмявахме да вземем прайд знамената си на протестите. Така правителството ще заяви, че бунтовете за пропаганда от запада, който е против „нашите традиционни семейни ценности“. Знаехме, че и голяма част от протестиращите няма да ни се зарадват – все пак голяма част от тях пишат „заминавай си, педал“ по стените и псуват полицаите, използвайки същата дума. Засега не критикуваме лидерите на опозицията за това, че не са дружелюбни и не ни подкрепят. На по-късен етап ще искаме да обсъдим законодателните подобрения, когато това стане възможно. В страна като Беларус сме принудени да бъдем търпеливи. Няма как да забравим за идентичността си, обаче. Винаги ще развяваме две знамена – това на демокрацията и това на  педалската ни общност.

В неделя, обаче, решихме да вземем прайд знамената с нас. Очертаваше се да бъде най-големия протест в историята на Беларус и затова нямаше как да пропуснем възможността. Много хора ни гледаха ядосано, някои се опитваха да ни принудят да скрием знамената си. Въпреки това, успяхме да си проправим път на протеста. Когато това положение приключи за едни, за нас няма да е приключило все още. Но знамената ни вече ‘излязоха от килера’ и повече няма да се прибират.