Гей самотата е реалност – но „злобната токсична“ култура не разказва цялата история

Автор: Влади Петков

Ако сте гей или познавате много гейове, вероятно сте видели в социалните мрежи „Заедно сами“, дългото есе на Майкъл Хобс върху това, което той нарича „епидемия на гей самотата“. След като видях, че статията се споделя с одобрение от много от моите приятели, я прегледах повърхностно и също изпълних дълга си да я споделя. Тя е смущаваща, пълна с плътни описания на изолация, наркотична зависимост и себеомраза сред гей мъжете; и прави амбициозен опит да назове, да очертае контурите и да предпише решения за това, което сама описва като културна и социална криза сред гей мъжете, преминаващи от младежките в зрелите си години. Но по-късно, след като прочетох статията по-внимателно, започнах да се чувствам неудобно. 

Нещо в описанието на Хобс – и по-конкретно, в думите на групата гей мъже, които той избира да интервюира – ми напомни за типа разговори, с които се сблъсквах, когато работех в офиси с много гей мъже. Разговорите се случваха достатъчно често, за да започна да отгатвам как ще се развият. По-възрастен гей колега, обикновено бял, спретнат и успешен, ще започне с оплакване за нетърпимaта подлост и дребнавост на гей културата. Ще говори сърцераздирателно за самотата и чувството на празнота. Тогава, за изненада, разговорът ще се насочи към идеята, изразявана с различни степени на увереност и гняв, че има група от гей мъже, които имат грешни цели: твърде много секс с твърде много хора, ходене по драг барове във вторник вечер. Този тип гейове пречели на добрите най-после да се влеят в шаблонното – и както се предполага, по-задоволително – ежедневие на буржоазния живот.

 
L’N’Q: House & Disco
 

Може би, бих предложил аз, корените на тяхното нещастие не са в злите секс радикали или незавършени женчовци, а в невъзможната ситуация, в която се намират съвременните гей мъже: обещанието за приемане и толерантност само ако се насилим да влезем в модели на връзка, които често ни дразнят; начинът, по който правото ни на достъп до хетеро институции като армията и брака, ни отделят от нашите куиър и транс братя и сестри; джентрификацията на пространствата на нашата общност вън от основните градски центрове; и вкоренената ни омраза към жените, която ни притиска да се стремим към хипермъжественост и изтънченост. (Да добавим факта, че хората, започващи тези разговори, са често същите, които на висок глас обявяват своята „диета за Огнения остров“ през февруари в подготовка за лято в плажен гей енклав, известен с тенденцията да осъжда останалите; и питат защо няма да се присъединя.) Не, ще настоява този колега. Всичко идва от тази злобна, подла гей култура. Тя е токсична.

Не искам да съм от злобните гейове, чиято подлост прави общността ни токсична, но все повече ми писва от мъже, чиято връзка със собственото куиър-аз е толкова опростена; които почти никога не се асоциират с дебели, не-бели хора и/или хора от работническата класа; които активно отхвърлят любов или приятелство, ако не пасват на техните тесни шаблони, като винят идентичността си – а с нея и всички гей хора и гей културата въобще – за своята епидемия от чувство за ниска себестойност. За съжаление, статията на Хобс не е изключение. Нека видим къде са грешките й:

Насочена е към много специфична подгрупа от хора и пренебрегва всички останали. 

Първото нещо, което чуваме за първия субект на статията е, че той е „спретнат, интелигентен, не яде глутен” и че ходи на кросфит. Един то учените е одобрително описан като моногамен, „носи джинси, гумени ботуши и брачен пръстен“. Един е „британец, който живее в Портланд“; друг е „фитнес инструктор“; трети, бизнес консултант, е „на 27 години, 185 см висок и има шест коремни плочки, които се виждат през вълнения му пуловер.“

В общността имаме название за тези хора: гейове първа класа. Те налагат социалните правила на определен тип градски гей пространства, като мълчаливо, а понякога и изрично, изключват други типове гейове (и почти всички куиър хора), които не пасват на техните странни стандарти. Те са донори и членове на бордовете на големите гей неправителствени организации, тези, които поставят мейнстрийм дневния ред на гей движението.

За да разберем гейовете първа класа, е важно да видим тяхното културно и икономическо съучастничество в системите, от които те печелят и които – за ирония – ги правят нещастни. Моля да не ме разбирате погрешно: никой не е отговорен за самоубийство или за душевна болест – това са все сложни явления, които заслужават внимание, независимо кой ги преживява. Но част от това да приемаме един проблем сериозно е да разбираме откъде идва той. Ако завъртам очи по повод статията на Хобс, това не е заради липса на симпатия; но по същия начин бих завъртял очи по повод статия за нещастни директори на хедж-фондове, които не поставят под въпрос своята експлоативна професия и начина, по който тя допринася за тяхната тъга и ги привилегирова. 

Проблемите около душевните болести и употребата на наркотици са срещани в цялата куиър общност, а гейовете първа класа са вероятно в най-добро положение да се справят с тях; но дори ако оставим това настрана, белите петна в статията са огромни. С изключение на един мъж, който е американец с азиатски произход, всички други респонденти на Хобс изглежда да са бели и да живеят в градове с високи наеми. Техният социален статус, разбира се, не задължително обезсилва техните проблеми, но фокусът върху мелодрамата от тайните падения на елитите – особено при епидемия от убийства на транс жени и в политическа ситуация, пълна със сериозни и непосредствени заплахи – се явява малко циничен.

Представя погрешно как и върху кого работи малцинственият стрес

“…нещо все още е неизпълнено“, удивлява се в статията един изследовател по повод гей живота след постигането на брачно равенство. Въпрос на късогледство е да очакваш само брачното равенство, за по-малко от две години, да разреши предизвикателствата пред душевното здраве на цяло поколение гей мъже, израснало в културен климат, в който сме политическа боксова круша и в сянката на СПИН епидемията – епидемия, за която статията пропуска да отбележи, че се влошава в много чернокожи и селски общности на работническата класа.

Аз съм израснал като гей в либерален град в Масачузец по време на пика на борбата за брачно равенство и съпротивата срещу нея. Дори там езикът, който използваха тогавашните мейнстрийм опоненти на брачното равенство, език, използван свободно в новините, често ме караше да се чувствам мразен и изплашен. Копнеех за достойнството, обещавано от защитниците на брачното равенство. Много гей мъже на моите години, или по-възрастни, споделяха това чувство – и очакването, че бракът може да ни промени. Отне ми години изучаване на куиър идентичности и движения, за да станат моите виждания за брака по-комплексни и повече куиър: докато се радвам, че се преборихме за него, бракът няма силата магически да заличи нашите различия или да накара хората да се чувстват пълноценни. 

Един неприятен вторичен продукт от вманиачения поход за брачно равенство е създаването на нова форма на малцинствен стрес – стресът на гей мъжа, който не намира съпруг или който не иска такъв, а може би иска двама – и поради това не може да участва в това ново и странно празнуване на консервативните ценности, които конструирахме като основна цел на гей живота. Куиър идеите за романтика биха могли да поправят (за всички) отровната идея, че дълогосрочната, ненарушавана моногамия е единственият път към щастието. Но сега много гей хора са се вкопчили в тази лъжа. Така става, когато движение за граждански права оценява баналността на традиционната романтика по-високо от гордото затвърждаване на индивидуална и колективна идентичност; когато желанието да влезеш в една система надмине желанието да я промениш. Както ми каза мой приятел, американец от азиатски произход, не дълго след решението Обергефел: „Чувствам се сякаш някой, когото не познавам, ми е дал нещо, което не искам и сега трябва да се ползвам от него или да се чувствам неблагодарен“. 

И накрая, разбира се, съществува въпросът с наслагващите се причинители на стрес: много малцинствени групи вън от гей мъжете се сблъскват ежедневно с унижения и травми, често засилени от физически и икономически атаки. Тази травма се увеличава от пресичащи се преживявания на потисничество: да си чернокож, беден и куиър например. Статията използва като пример за малцинствен стрес младеж, който се опитва да реши дали да запише изкуства или финанси. Това решение определено може да причини стрес, особено ако е придружено – както е в статията – от неодобряващи родители. Но има и много гей мъже (и лесбийки, транс и полово неограничени хора), които живеят в бедност, уволнявани са заради идентичността си, убивани са, живеят в консервативни селски райони, които не могат да си позволят да напуснат и където им е трудно или невъзможно да намерят други куиър хора. Малцинственият стрес сред гей мъжете е истински; някои, според едно от проучванията, които Хобс цитира, изпитват същата степен на травма като жертвите на изнасилване. Но това е причинено от потисничество, а не от избора на специалност в университета. 

Пренебрегва десетилетия критична мисъл за гей и куиър живота 

Гей хората имаме богата традиция да разказваме истории за животите си, за самотата си, за секса, за културата ни. Правим го в проза и поезия, във филми и в академични текстове. Някои от нас дори се наслаждават на живота си, на това да сме гей и куиър, на нашите дива-общности. Но няма как да разберете това, ако четете сълзливата статия на Хобс, която се осланя на психологичните науки – към дизайна, обхвата и релевантността на които той се отнася безкритично.

По-умна статия за гей самотата би дискутирала, дори накратко, алтернативните идеи за гей живота. Според някои, куиър хората представят радикална съпротива на традиционните идеи за семейство и общност, като така можем да разчупим опресивните идеи за това какво трябва да означават връзките и секса. Според други, нашата уникалност се крие в способността ни да прекарваме времето, което хетеросексуалните прекарват в отглеждането на деца, в креативна и интелектуална работа. Куиър хората са създали много форми на сестринство, на родство. По време на драг шоу, наблюдавайте как кралиците тихо се подкрепят една друга, като оправят звука и нагласят светлините на таблото зад сцената. Или просто гледайте тазгодишния победител за най-добър филм на наградите на Академията – „Лунна светлина“ – в края на който е представен опустошаващ разговор между двама гей мъже, които преминават от любовници в приятели.  

Това, от което се нуждаем, за да решим проблема с епидемията на гей самотата, едва ли ще намерим в психологичните науки. Не можем да мислим как да сме по-добри едни с други, без да помислим кои сме и кои сме били, както и кои бихме могли да бъдем. Различните епидемии на куиър самотатата, наркотичната зависимост и самоубийствата няма да бъдат разрешени от гейовете първа класа, нито от движение, което се фокусира само върху личното щастие на индивидуалния човек. Нуждаем се от политика на солидарност, от това да се застъпваме един за друг и с други общности, които са под заплаха. Да работим и да мислим заедно, както ще ви каже всеки куиър активист с опит, е чудесен начин да започнем да се чувстваме по-малко сами. 

Бен Милър е писател и изследовател, живеещ в Берлин и изследващ международната история на формирането на куиър идентичност между ваймарска Германия и следвоенна Калифорния.