PROUD.bg Review: Творческата свобода в „Norman Fucking Rockwell“ на Лана Дел Рей

Изминаха цели седем години от революционния дебют на Лана Дел Рей „Born To Die“, вдъхновил цяло поколение от самобитни артисти; пет години от трудния втори албум „Ultraviolence“, с който певицата обърна гръб на всички фенове, таящи надежда, че тя ще комерсиализира музиката си; четири години от недооценения „Honeymoon“; и две години от зачеркването на американската утопия в „Lust for Life“.

Актуалната пета (или шеста, ако броим „Paradise“ за пълнокръвен албум) творба на Лана „Norman Fucking Rockwell“ е поредната спирка на изпълнителката в пътуването ѝ към звездите и надгражда над основните елементи от предните ѝ записи, като междувременно си позволява да бъде по-експериментален от всякога. Неочакваното ѝ сътрудничество с великолепния музикант и продуцент Джак Антоноф (който стои зад обичани албуми като „1989“ на Тейлър Суифт, „Melodrama“ на Лорд и „Masseduction“ на Сейнт Винсънт) е отключило нова творческа свобода за певицата, довела я до смели решения като 10-минутната „Venice Bitch“, която се разгръща в психеделична медитация и минималистичните пиано пиеси „Love Song“, „Bartender“, „Happiness is a Butterfly“ и „Hope Is A Dangerous Thing…“, които звучат сурово, искрено и емоционално.

 
L’N’Q: House & Disco
 

Типично за стила на Лана Дел Рей, текстовете правят референции към Норман Рокуел, Дейвид Боуи, Ийгълс, Леонард Коен и Слим Аарънс, но на сегашния етап певицата вече не се притеснява и от самоцитатите, които винаги са били важна част от нейното творчество. „California“ е цялостно изградена от препратки към албума „Ultraviolence“, който разказваше историята на нещастната ѝ връзка с музиканта Бари Онил, а „Cinnamon Girl“ използва музикални елементи от песента „Radio“ от дебютния ѝ албум.

Кавърът на „Doin’ Time“ се вписва изцяло музикално и лирически във вселената на Лана, превръщайки се единствената по-танцувална и бърза песен в албума (подобно на „High By The Beach“ в „Honeymoon“), а въздействащата „The Greatest“ сблъсква носталгията към изгубената любов с абсурдния политически и социален реализъм на външния свят, в който фалшива тревога за ракетно нападение предизвиква паника в Хавай, Калифорния е погълната от пожари, Кание Уест се обяснява в любов на Доналд Тръмп, а американският президент мечтае за скорошна колонизация на Марс.

На сегашния етап, в който Лана Дел Рей бива призната от музикалните критици и същевременно подценена от някои слушатели, е редно да преосмислим очакванията си към нея. Не е редно да сравняваме комерсиалната ѝ достъпност и маркетинговите ѝ стратегии с тези на другите големи поп звезди. След пет алтернативни албума е пределно ясно, че Лана не се стреми към това да се превърне в следващата Мадона или Бритни Спиърс. Същевременно, обаче, днес тя е по-близко от всякога до това да се превърне в отговора на Джони Мичъл, Тори Амос или Пи Джей Харви на нашето време. И това е повече от достатъчно!

Оценка: 9/10

Слушай „Norman Fucking Rockwell“ в Spotify