Кой бях приживе? Мъж или Жена? Дали бях Нае-ил, родена в сивия Север, или красивия Касим, появил се в маранята на пустинята? Дали бях Иман, изваден от майка ми благодарение на сръчните ръце на нейната „мордаш“, или Тамика, извисила гласа, в който ще се влюбят всички? Бях ли някога Миембре Синеоката, бях ли някога свенливия Хаким, мислил ли съм се за циничния Александър, за Лука с угасналата усмивка или за Матиас, с вечно втренчените в собственото щастие очи? Бях, съм или ще бъда всички тях. Наблюдавам как живеят, отдалечени един от друг, но в съседството на съдбите си, споделяйки една и съща душа и една и съща сексуалност. Но дори да можеха да прогледнат и да надникнат в сърцевината на своето съществуване, биха запазили мълчание. Не биха споделили тайната си с никого. Не биха казали и на собствените си майки.
През 1931 година излиза романа „Изобретателят“ на Борис Шивачев – произведение, което много литературни историци разпознават като първия български гей роман. Забравената от мнозина книга продължава да бъде интересна от историческа гледна точка, но отстъпва сериозно пред други световни литературни произведения от същите времена, засягащи темата за хомосексуалността (като “Морис” на Едуард Форстър, “Смърт във Венеция” на Томас Ман и “Непознат Братко” на Блеър Найлс).
Почти 100 години по-късно все още не можем да се похвалим с особено развитие в литературния ЛГБТ+ жанр. Именно затова първия художествен роман на Николай Йорданов е изключително важна крачка в правилната посока. „Не казвай на мама“ не се съобразява със стилистиката на класически литературни канони. Той е пълнокръвно постмодерно творение, което разчупва традиционните очаквания към средностатистическия гей роман. Структурата му е отчетливо неконвенционална – през първата си половина книгата създава усещането за сборник от няколко индивидуални разказа, които споделят обща проблематика, но се отличават със собствен елемент. Брилянтните идеи на автора, обаче, се разгръщат най-силно във втората половина от книгата, когато различните сюжетни линии започват да се пресичат по неочаквани начини, а читателя осъзнава, че всички герои обитават една обща художествена вселена.
Голяма част от сюжетните линии се развиват в държави, в които хомосексуалността е табу или се третира като престъпление – Уганда, Судан, Ирак, Иран, Северна Корея, Китай, Южна Корея, Ботсвана, Конго. Силно впечатление правят плътните описания на култури, далечни от нашата, вмъкнатите исторически факти и любопитните подробности, които биха могли да бъдат постигнати единствено след задълбочено проучване и познание. Така в текста на Николай всички онези безименни лица, принудени да живеят забранен живот заради масово неприетата си сексуалната ориентация, получават сериозна и важна репрезентация, каквато липсва масово дори в западната куиър литература. Историите, развиващи се в България, Испания и САЩ също се открояват по оригинален начин. Вероятно всеки куиър читател ще се припознае в участта на различен герой и предпочитанията за най-любим персонаж ще варират. В моето съзнание най-силен отпечатък оставиха трагичните съдби на Нае-ил, певицата Тамика и иракчаните Хаким и Фуад.
Важно – Въпреки същинското удоволствие от четенето на толкова добре написана книга, „Не казвай на мама“ далеч не е от онези произведения, които са подходящи за четене, когато имаш нужда от нещо отпускащо или разведряващо. Тя конфронтира хомофобията и повдига важни теми за размисъл, като изкарва наяве най-жестокото в човешката природа. Много сцени от романа са изпълнени с брутално физическо и сексуално насилие и престъпления от омраза, които могат да бъдат силно смущаващи за някои читатели.
Николай Йорданов е постигнал нещо важно с романа си „Не казва на мама“. Във времена, в които хомофобията продължава да броди сред човешката цивилизация, той поставя фокуса върху онези страдащи души, които са принудени да носят целия товар на света върху раменете си. Дано книгата му послужи като напомняне на здравомислещия човек за това къде се крие истинската добрина и любов, когато прозрачната завеса на религията, войната и расизма падне.
