Мадона е легенда. Мога да изброявам причините за това часове наред, но вместо това ще се фокусирам върху едно от често пренебрегваните ѝ качества – смелостта на поп кралицата да експериментира и да предизвиква очакванията на слушателите си.
Първият изненадващ завой в кариерата на успешната певица се случва през 1992, когато тя слага начало на втория етап от кариерата си. След като изчерпва почти всички възможности на конвенционалната поп музика с първите си четири албума, Мадона издава една от най-странните си творби и до днес „Erotica“, с която изправя косите на по-консервативните критици. След него представите за мейнстрийм изразяването на женската сексуалност се променят из основи. Spoken word пасажи, R&B инструментали, хаус кавър на джаз класика, емоционален трибют към загиналите от СПИН и активистко реге са само част от изненадите, които албумът ни поднася.
По-малко от шест години по-късно Мадона издава „Ray of Light“, който много почитатели смятат за нейния ‘магнум опус’ и до днес. Той също не залага на сигурното. Мистичното му звучене комбинира елементи от рейв музиката с атмосферичен ембиънт, трип хоп и дръм енд бейс. Продукцията, дело на Уилям Орбит, изпраща неподготвения слушател в друга вселена.
Не на последно място, „American Life“ е смелият политически отговор на певицата през 2003 към атентата от 11-ти септември, който се случва две години преди това и разтърсва целия свят. В албумът тя открито критикува политиката на Джордж Буш и се гаври със стереотипите на ‘американската мечта’. Всичко това се случва на фона на насечена, хаотична и шумна музика.
Въпреки любовта си към поп дивата, не можем, обаче, да отречем, че късния трети период от кариерата ѝ (започнал с издаването на „Hard Candy“) не успя да оправдае очакванията на всички и разочарова мнозина с отказването ѝ да продължи да експериментира. Албумите от последното десетилетие не създадоха музикалните трендове, както го правеха предните ѝ издания. Напротив, те последваха вече установени течения и в тях Мадона се сработи с успешни продуценти и партньори, които значително обезличиха звученето ѝ.
(Разбира се, има и изключения – „Masterpiece“, „Devil Pray“ и „Messiah“ са част от тях.)
Очакванията за новия 14-ти студиен албум „Madame X“ също не бяха особено високи, след като чухме предварително издадените сингли „Medellin“, „I Rise“, „Crave“ и „Future“. В тях обработката на гласа на певицата предизвикаха смесени реакции, а стиловото разнообразие ни обърка и постави под въпрос автентичността на материала. Модерните дуетни партньори като латино изпълнителя Maluma и рапърите Swae Lee и Quavo също не направиха ситуацията по-оптимистична.
Изненадата при първото ми слушане на целия албум, обаче, може да се сравни с малко неща. Беззъбите парчета, които вече споменах изглежда имат важна мисия в албума. Те се оказват притегателната сила в една творба, която надскача всякакви жанрови ограничения. Без тях „Madame X“ щеше да отлети в космоса и да се превърне в неугасваща звезда, но и да изостри сетивата напълно. Разбира се, не можем да заявим, че албумът е безгрешен или шедьовър. За сметка на това, той несъмнено е най-смелото и оригинално произведение на Мадона от „Confessions on a Dance Floor“ насам.
В лирическо отношение „Madame X“ продължава мисията на „American Life“. „Gun Control“ задава важни въпроси за достъпа до оръжия в САЩ. „Future“ говори за уроците от историята, от които все още не сме се поучили. „Killers Who Are Partying“ изразява съпричастност с всички потиснати малцинства по света. „I Rise“ дава надежда за по-светло бъдеще. Докато се лута из депресивните пост-модерни пейзажи на съвременния свят, Мадона си позволява и да обърне поглед към вътрешния си свят (както направи и в „American Life“) в баладите „Extreme Occident“ и „Looking For Mercy“, които изумяват с красотата си.
Жанрово „Madame X“ не може да бъде ясно дефиниран. В него има реге, самба, хип-хоп, фадо, класическа музика, денс поп, латино, афро и какво ли още не. На този етап от кариерата си певицата си позволява и да се самоцитира – и то го прави повече от успешно. „God Control“ препраща към диско музиката от „Confessions on a Dancefloor“, примесвайки музикалната еуфория с политическо рапиране в стил „American Life“ (само аз ли свързах звука от изстрели под ритъма на диското с терористичния акт в Орландо?). „I Don’t Search I Find“ пък сякаш препраща към началото на 90-те години и хита „Vogue“ със специфичния си ритъм.
Като цяло, „Madame X“ е брилянтна, макар и несъвършена творба, която е по-добра цялостно от отделните си части. Най-силен ефект има, когато се слуша от начало до край. Но тук е и момента да си зададем един важен въпрос – не е ли същото положението и с всичките ни любими албуми на Мадона?
Оценка: 9/10
Слушай в Spotify
