Автор на статията: Eдуард Сидонс
Измина половин век от първия смъртен случай, причинен от ХИВ. Случаите на успешно лечение засега са два. Какво означава това за останалите 37 милиона, които все още живеят с вируса?
Никой не е предполагал каква е била причината за смъртта на Робърт Рейфорд. Момчето с афроамерикански произход е било само на 15, когато постъпило в местната болница в Сейнт Луис. Годината била 1968. Необяснимото подуване в областта на гениталиите се разпространило бързо из цялото тяло на Рейфорд. Бактериите хламидия трахоматис препускали през кръвта му. Малката лезия от вътрешната страна на бедрото била знак за раково заболяване, което обикновено се срещало при по-възрастни хора от еврейски и италиански произход.
Младежът не общувал почти с никого през 18-те месеца, през които се опитвали да го лекуват в три различни болници. „Беше типичното 15-годишно хлапе, което отказва да говори с възрастните, особено ако ние сме бели. Вероятно се страхуваше“, разказа един от докторите му две десетилетия по-късно. Единственото, което Робърт е споделил е, че е правил секс с момиче от квартала му. Нищо повече. За съжаление, боледуване от пневмония слага край на живота на Рейфорд през 1969. Тялото му не се съпротивлявало на заболяванията, които едно здраво тяло би преборило. Лекарите на момчето убедили родителите му да предадат тялото за специална аутопсия и да запази проби от него за бъдещи изследвания.
12 години по-късно се появяват новините за млади мъже, умиращи от пневмония отново. Съобщава се, че при много от тях също се открива лезията, която докторите откриват на бедрото на Робърт Рейфорд. Повечето от тях са с хомосексуална ориентация и имунната им система е толкова отслабена, че обикновена настинка се превръща в причина за хоспитализиране. Заболяването е СПИН. Няма и следа от ефективно лечение. Междувременно пробите, запазени от тялото на Рейфорд биват изследвани отново в Ню Орлиънс и в тях се откриват антитела, типични за вируса на ХИВ.
Откритието доказало, че първия смъртен случай от СПИН е бил регистриран повече от десетилетие по-рано от предположенията. От тогава до днес, вирусът ХИВ е убил повече от 35 милиона души по целия свят. В Америка СПИН се разпространява сред маргиналните общности (наркозависимите, сексуалните работници, гей и бисексуалните мъже и афроамериканците). Смъртоносната вълна залива и Африка, където здравната система е недоразвита, а религията се противопоставя на контрацептивните провизии.
50 години след смъртта на Рейфорд научихме за втория пациент, който е бил излекуван успешно от ХИВ. Това ни дава големи надежди. Съвременното антиретровирусно лечение може да потиска вируса до степен, при която той няма влияние върху продължителността на живота и е невъзможно да се предаде на друг партньор. „Лондонският пациент“ е в ремисия от 18 месеца и засега всичко е наред. Той е бил диагностициран с ХИВ още през 2003, но раковата диагноза, която получава през 2012 преобръща живота му. Единственото надеждно решение било трансплантирането на костен мозък. Учените решили да експериментират и да се опитат да излекуват и вируса ХИВ. Те избрали донор с рядка генетична мутация, известна като CCR5, която е устойчива на ХИВ. Имунната система на лондонския пациент била изградена отново с клетки, устойчиви на вируса. Така той бил отстранен успешно.
Случаят дава надежда, но и повдига нови въпроси. Само тези, които са на прага на смъртта ли могат да бъдат излекувани от ХИВ? Процедурата не е напълно безопасна и сигурна и не може да се прилага върху здрави хора, които поддържат формата си чрез антиретровирусна терапия. Освен това, тялото може да отхвърли трансплантацията и тя да бъде неуспешна. Не на последно място, трудно се откриват донори със същата генетична мутация, които са и от същата кръвна група като пациента. Най-важният резултат от случая с лондонския пациент не е самата процедура, а доказването на концепцията, че насочването към CCR5 може да доведе до успешно лекуване на ХИВ.
Докато учените работят в тази посока, други стратегии са в процес на развитие. Две от тях вече станаха известни тази година – първата са специални Y-образни протеини, които ще реагират в заразената кръв, а другата е процедура за директно атакуване на латентния вирус. Разходите, които трябват да бъдат вложени в развитието и тестването на тези методи доведоха до аргументи, че средствата е по-добре да бъдат вложени в осигуряване на антиретровирусна терапия за хората, които все още нямат достъп до нея или за подобряване на достъпа до лекарството PrEP, което ефективно предпазва от заразяване с ХИВ.
