Четейки български статии относно ХИВ проблематиката в страната, човек може да остане с впечатлението, че нещата, касаещи заболяването с най-голяматa стигма в света, са по-скоро под контрол в България. Отчет на UNAIDS за ХИВ в Източна Европа от 6 юли 2017 година рязко се разминава с позицията в повечето български медии.
В Източна Европа от 2006 г. до 2015 г. броят на ново диагностицираните с ХИВ мъже, които правят секс с мъже (МСМ), се е увеличил със зашеметяващите 350%. За сравнение, средната стойност за Европейския съюз и Европейското икономическо пространство за същия период е 15%.
Забелязва се неспиращата прогресия на ХИВ инфекции сред МСМ в България. Тенденцията на увеличаване броя на новозаразените се запазва и през 2016 и 2017 година. От Центъра за сексуално здраве в София споделят, че между 8 и 22 януари 2018 вече имат четири нови случая на ХИВ, което е четири пъти повече от новооткритите по същото време от миналата година.
Правителствените доклади на страните от Източна Европа потвърждават значителните пропуски в програмите за превенция на ХИВ при мъжете, които правят секс с мъже, висок дял на недиагностицирани ХИВ инфекции, както и тромав напредък в постигането на целта 90-90-90 на UNAIDS.
България не е изключение, а нагледен пример относно бавното достигане на целта 90% от хората живеещи с ХИВ в държавата да разберат за своя статус, 90% от тези, които вече са разбрали статуса си, да започнат антиретровирсна терапия (АРТ), а от започналите лечение 90% да достигнат неоткриваем статус, тоест, да са практически незаразни за своите сексуални партньори.
В София положителната промяна за хората, живеещи с ХИВ, започна осезаемо след назначаването на д-р Янчева-Петрова като началник на ОПИН през януари 2017 година. С други думи, едва преди една година специализираното отделение в София започва да изписва антиретровирусна терапия (АРТ) на ХИВ-позитивни пациенти, независимо от броя на CD4-T клетките в кръвта им. Обвързването на броя CD4-T клетки със стартирането на АРТ отпада от препоръките на Световната здравна организация още през 2015 година.
ХИВ проблематиката в България също така е безшумен феномен, благодарение на сериозни правни и политически бариери продиктувани от отрицателни обществени нагласи към лесбийките, гей мъжете, бисексуалните, трансджендър и интерсекс хората. Отделно, ЛГБТИ активистите често изразяват опасенията, че стигмата, свързана с ХИВ, може да подсили вече предостатъчната дискриминация, касаеща сексуалната ориентация, и да окаже отрицателно въздействие върху борбата за правата на ЛГБТИ хората. Твърдения като „хомосексуализмът причинява СПИН“ са грозни лъжи, подклаждащи стигматизирането на ЛГБТИ движението. В резултат, ЛГБТИ хората, живеещи с ХИВ в България, често не са подкрепени дори от своята общност.
Според ООН, неспазването на човешките права на ЛГБТИ хората и дискриминационните закони и практики допринасят за увеличаване на здравната уязвимост и заразяването с ХИВ. Организацията отправи препоръки като създаването на регионална мрежа за здравни работници от ЛГБТИ общността, подобна на Европейската коалиция по мъжко здраве (ECOM), работеща в Източна Европа и Централна Азия и поставяне на ХИВ като приоритет в политическия дневен ред. Иницииране на съвместно действие на ЕС относно ХИВ сред мъжете, които правят секс с мъже, насочени към по-новите държави-членки на ЕС и страните кандидатки за членство в ЕС, също са сред възможни промени.
По материала работи Явор Конов
