Кой въвежда първи фетишизма в модата? Мнозина предявяват претенции. Един от тях несъмнено е Кристиан Диор. Той идолизира майка си и се опитва да претвори съвременната жена по нейн образ и подобие. Джон Галиано посвещава цяла колекция на Dior на фройдистката обсесия на своя велик предшественик.
Или може би пионерът е Жорж Вюитон, син на Луи, който измисля прочутия монограм на къщата? А с него и легендарната чанта, облицована с шахматната шарка и надпис “Луи Вюитон” и станала един от най-фетишизираните и фалшифицирани а ксесоари на съвременността. Така куфарите на френската компания се превръщат в първите, носещи отличителен знак върху тях. И, разбира се, нека да не се забравяме Никола Едм-Ретиф, благородник от породата на Маркиз дьо Сад. Ако не сте чували за него, първоначалният термин за фетишизма към обувките бил известен и като ретифизъм.
“Фетишът” (от португалската дума fetiço и френската fetiche – нещо омагьосано, създадено с чудодейство, свръхестествено) се отнася главно до неодушевени предмети – включително и такива, направени от човека, за които се смята, че имат свръхестествени свойства. Терминът бил употребяван първоначално от португалците по бреговете на Западна Африка през XVI и XVII в. С него се обозначавали предмети, използвани в религиозните ритуали на местните жители. Според тези религиозни вярвания фетишът притежавал чудотворна сила, благодарение на която предпазвал от болести и “зли очи” и помагал при определени действия, свързани с лова и земеделието. Едва по-късно, с появата на психоанализата и обособяването на психологията като самостоятелна наука, думата се товари със сексуално значение. Така почитаният предмет губи своя религиозен смисъл и се превръща в обект на сексуална възбуда.
Последният труд, озаглавен “Фетишизмът в модата” (Frame Publishers), на изследователката на трендове и дългогодишна директорка на Айндховенската академия за дизайн Ли Еделкоорт (1950) разглежда съвременните значения на фетишизма. Богато илюстрираният том е полезна отправна точка за любителите на модата и тренд анализаторите във време на смело експериментиране и размиване на джендър границите, каквото изживяваме в момента. Внимателно подбрани и стилизирани фотосесии онагледяват любопитни статии на художници, дизайнери, учени, журналисти и историци. Въпреки това, тук няма да намерите лъскави снимки от модните подиуми или извадки от страниците на каталози и рекламни кампании. Еделкоорт не се свени да покаже грозното и смущаващото. Фетишът е криволичещ тунел към тъмните ъгли на подсъзнанието.
“Фетишизмът в модата” изследва задълбочено корсета, животинското, плетената коса, цветовете, татуировката, хибрида, обувката (тема, свързана с издигането и силата, която води началото си от венецианските платформи, наречени “калканини” и носени от придворните) и маските. Сред по-непривичните, но не по-малко интригуващи теми, засегнати в книгата, са рибният фетиш, конецът като фетиш (изследван от художничката Карън Никол), обектите на Ао Коцухиро, както и материите, които трансформират човека в извънземно същество.
Еволюцията на фетишизма в модата е представена чрез добре известни примери – шеметните обувки на Лубутен и Маноло Бланик, конусовидните корсети на Жан-Пол Готие, които Мадона превръща в емблеми на постфеминизма в началото на 90-те, освобождаването на жената в моделите на Ив Сен Лоран, който вкарва мъжкото облекло в женския гардероб. Еделкоорт определя инфантилизма като фетишизма на новото хилядолетие. Нашата нужда да бъдем глезени и обгрижвани се провява в пастелните цветове и пухкавите материи в новите модни колекции. Научаваме, че за фетишизъм в модата може да се говори с появата на пънк движението през 70-те години на ХХ в. Но, предупреждава авторката, нека не бъркаме този сложен феномен само с гума и латекс, пиърсинги и секс. Той придобива по-дълбоки, дори духовни отсенки през 90-те години в работата на дизайнери като Хелмут Ланг, Дона Каран и Зоран Ладикорбич.
Статията, посветена на ексцентричния австралиец Лий Бауъри, и интервютата с Равидж и Джон Силевис за мъжката идентичност и облекло са преплетени с провокативни фотосесии на фотографа Ървин Олаф, изображения от местни церемонии и обичай в Гвинея, заснети от Намса Леуба, както и сюрреалистични фотографии на дуото от Ротердам Хууб Шилте и Жаклин Портиелже. Препоръчваме ви есето “Тайната на престилката” на Доминик Фалекер, която анализира въпросната дреха от гледна точка на историята, модата и обществото, както и “Без секс, моля, ние сме от Сирия” на Малу Халаса за връзката между политика, революция и грубия сексуален хумор в Близкия Изток.
“Фетишизмът в модата” несъмнено е пиршество за очите, което би възбудило не само закоравелите фетишисти от всички възрасти и вкусове, но и творчески настроените умове. За да перифразираме едно популярно изказване на Мерилин Монро по отношение на обувките – не е ясно кой точно е измислил фетиша, но определено от съвременна гледна точка всички му дължим много.
Ето какво споделя Ли Еделкоорт в интервю пред италианското издание на Vanity Fair по отношение на настоящите тенденции в парфюмерийната индустрия:
Какво трябва да очакваме от света на парфюмите?
Дързост, примесена с известна доза cochonnerie, с желанието да бъдем малко мръсници.
Защо решихте да наречете парфюма си Fetiço?
Тази тема ме вълнува от години. Фетишът е бил предметът, който робите взимали със себе си, когато били откъсвани от родината им. Изработен от дърво, слама и връзки, той е имал способността да успокоява и, най-вече, да свързва индивида с духовете закрилници.
На кои ароматни нотки се спряхте?
Парфюмът започва с прясно издоено мляко, кожа и латекс; сърцевината съдържа особен микс от роза и ванилия, а основата е от подправки, най-вече шафран, които напомнят смътно мирис на пот.
Каква история ни разказва парфюмът?
Че все повече ще имаме нужда да чувстваме миризмата, която излъчва тялото при раждане и тази след секс. Земята, потта, животното и детето: това са есенциите, от които се нуждае съвременният човек, давещ се в прекалено “изчистени” парфюми.
Откъде се заражда тази необходимост?
От трудностите, наложени от историческия период, който изживяваме. Имаме нужда от bondage, връзки, пера и примитивни миризми, за да се защитаваме. Както се е правело в началото на миналия век с новородените, които били повивани в пелени до първата годинка.
Мислите ли, че големите парфюмерийни къщи ще последват тази тенденция?
Ще бъдат задължени, защото се намират в задънена улица. Вече съществуват прекалено много варианти на един и същи парфюм. Нуждаем се от нови идеи и нишовите марки на артистичната парфюмерия, които вече са поели по алтернативни пътища – или се връщат към традицията – ще имат предимство пред големите компании. Трябва да преоткрием “неделния парфюм”, онзи, който е рядък, ценен и много личен.
