PROUD.bg се срещна с режисьора Стефан Ганов и майка му и продуцент Екатерина Войнова веднага след като спечелиха наградата за най-добър късометражен филм в рамките на 22-рия София Филм Фест. Филмът им „Преображение“ разказва за разкриването на един хомосексуален мъж пред двамата най-близки членове на семейството му. И докато майка му го гримира, пеейки народна песен, вуйчо му реагира в другата крайност, когато вижда любимия си племенник в рокля.
В сцена от филма ви вуйчото удря шамар на племенника си, разкрил се като гей. Защо нараняваме най-силно тези, които обичаме?
Стефан: Това е въпросът, който искам да си зададат и двете страни, които могат да се разпознаят в този филм. Защото нараняването е и от двете страни. Разминаване в представи, това, че се разминаваме – и в мислене, и в мечти, и в представи един за друг, особено вътре в семейството, е много трудно. Трудно е да се разделиш с тези представи и мечти. Особено ако си родител. Но е трудно и за другия, за човека, за който е страшно важно да се определи и да го каже искрено пред вуйчо си, който е и бащина фигура в случая. Раната за бащата е много голяма, заради представата за момчето, за мъжа, за продължителя на семейството.
Екатерина: Нараняваме ги, защото те ни обичат най-много, затова и раните са най-големи. Мен ме боли за шамарите, които не съм получила от майка си и баща си. Това означава, че не сме си казали всичко, че аз не съм имала сили да им кажа всичко за себе си, а сега е късно. Тях ги няма. Бих предпочела да си получа шамарите и сега да не страдам от липсата им.
Стефан: Усещам в този шамар любов. Не е случайно, че той не се и вижда на екрана. В него има метафора. Ударът е вътре и кънти дълго. Агресията е ужасно нещо, но тук говорим за семейството, за хората, които обичаш и е важно да запазиш връзката си с тях.
Разкриването на един гей човек е най-интимният акт в живота му, за който той или тя събира дълго време смелост. Какво е усещането да го направиш на голям екран пред непознати и каква е движещата сила зад филма в този ред на мисли?
Стефан: В този филм има и лична мотивация, но има и такава от други хора и техните лични истории, много близки до мен. Киното е важно. Робърт Франк, американски фотограф и документалист, казва, че киното е изключително важно за това да можем да видим и усетим действителността си. Това не са точните му думи, но за мен това е посланието. Чух го първата година като студент в Кьолн. Възможността за катарзис, да погледнеш на външна ситуация отвътре, да я преживееш. Опитал съм се да бъда максимално искрен с този филм, за да бъде той въздействащ. Имаше хора, които дойдоха при мен и ми казаха: „Това е шамарът, който аз получих, аз го усетих”. Имаше и майки, които ми казаха, че страшно съжаляват, че нямат такава връзка с детето си, каквато е моята с майка ми.
Екатерина: И това е извън темата за хомосексуалността, а по-скоро за отношенията между дете и родител. Това не е неговата лична история, не обърквайте нещата. Той не се е разкривал пред мен. Приемам това като абсолютен комплимент, защото означава, че филмът е добър.
Стефан: Аз съм абсолютно сигурен в подкрепата на майка ми, независимо мъж или жена избера да бъда.
Екатерина: Аз ще съм щастлива, ако преди да си отида от този свят, го видя с човек до себе си, с когото е щастлив. И изобщо не ме интересува кой ще е този човек.
Стефан: Баща ми почина много рано. И човекът, от приятелите на майка ми, който ми се струваше най-идеален за баща, когато бях малък, беше хомосексуален. Изключително забавен, нежен и съм си мислил, че това е бащата, това е фигурата на бащата.
В сцена от филма вие гримирате сина си. Много майки се опитват да лекуват децата си, разбирайки, че имат нехетеросексуална ориентация. Какво бихте казали на тях?
Екатерина: Разбирам мъката и разочарованието, но то може да дойде и по много други поводи, не само заради хомосексуалност. Аз заставам зад сина си, стига да не прави престъпления. Дано повече родители да гледат филма. Проблемът не е толкова между родител и дете, а по-скоро между родител и околната среда, която е абсолютно хомофобска. Родителите не се срамуват толкова от детето си или заради него, защото то е едно и също, независимо с кого си ляга.
Стефан: Аз искам моят племенник да живее в толерантно общество и да не си купи билет за чужбина. И да намери щастието, с когото или с каквото обича, ако става въпрос за работа или за човек. Моята среда в Кьолн, един от най-толерантните градове в Европа, е абсолютно смесена. Но това е Кьолн. Имам приятели на много места по света, които се претърпели ужасни неща. Има пропаст между много хора.
Източноправославната църква е сред най-гласните опоненти срещу ЛГБТ движението и събития като Прайд. Защо точно библейски мотив с преображението намери място във филма ви?
Стефан: Това е срещата с бащата, на Исус с баща му. Тогава за пръв път бащата говори и казва: „Това е моят син”. Преображението е акт на откровение. Аз съм вярващ и силно вярвам в силата на любовта, която Христос проповядва. И не само той, в будизма, например, също. Крайно време е да се промени погледът на свободните хора към религията и обратно. Църквата сякаш върви точно срещу това, което проповядва, а то е любов.
Разкажете ни подробности около снимачния процес?
Стефан: Филмът беше замислен като дълъг филм, но процесът на финансиране се проточи, загубих търпение и реших да снимам живота, който се случва пред камера. Започнах с много спонтанни проби с майка ми, после дойдох да заснема кадрите с вуйчо ми. Имах сценарий, но вуйчо ми не знаеше нищо за него. Само му казах, че искам да снимам филм и да сме истински, не исках да го режисирам. Правихме нещата, бяхме си ние, но бяхме във филм. Преливат се документалното с игралното при мен много. Вуйчо ми не знаеше, че ще има рокля. Знае малко, защото аз участвах в една група ЛГБТ артисти, с която правим шоу Striking, и ние сме феи и феичовци, които забавляват публиката.
Роклята е нещо много лично, част от мен, за която не бях говорил с вуйчо си. Тази силна моя женственост е нещо важно за мене. Роклята е символ…
Нашият филм ще бъде показан и в Бургас, радвам се, че излизаме извън столицата.
Екатерина: Роклята подейства много на вуйчо ти, за да направи тази роля, защото нито той, нито аз сме актьори. Тази провокация абсолютно те шибва през лицето.
Стефан: Вуйчо ми плаче всеки път, когато гледа този филм.
Ако може да преобразите нещо в българското общество, какво би било?
Екатерина: Българското общество има нужда от повече любов.
Стефан: И по-малко омраза. Следващите поколения – имам повече надежда в тях. Но поколението на майка ми е много травмирано. Изключвам майка ми, защото тя е била черна овца, но всъщност е бялата. Но нейното поколение е страшно развалено, несвободно, изпълнено със страх от всичко и всички. Има общо с комунизма. Страхът поражда агресия и тя може да бъде насочена както към хомосексуалността, така и към всяко друго различие, което може да е опасно за системата. Защото това поколение, според мен, още живее в оная система и има много страх. Затова пожелавам смелост.
Интервю на Симеон Василев
