„Евангелие от евнух“ от Николай Атанасов представя избрани произведения от творчеството на поета. Радикален, безкомпромисен – чрез утвърждаването на гей идентичността в поезията, творчеството му се превърна в принос към българския поетичен канон.
Според проф. Милена Кирова, автор във в-к „Култура“, ролята на Атанасов в българската литература е дори по-голяма от самото му творчество: „Николай Атанасов извежда присъствието на гей поезията в българската литература до степен, отвъд която вече не можем да се преструваме, че „такова нещо“ не съществува, или пък, че ако съществува, то все пак няма значение… Първата силна проява на българската гей поезия.“
Николай Атанасов е роден на 8 януари 1978 г. Следвал е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и английска литература в Брауърд Колидж, САЩ. Автор е на стихосбирките „Ябълка“ (1999), издадена с конкурс на Сдружението на българските писатели, „Органични форми“ (2007) и „Манифестация“ (2011). Печелил е няколко национални награди, между които „Веселин Ханчев“ през 1997 г. и „Южна Пролет“ през 2000 г. Публикувал е в списанията „Алтера“, „Съвременник“, „Витамин Б“, „Пламък“, както и в „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Капитал“, „Сега“ и др. Превеждан е на английски, немски, чешки, словенски, унгарски и хърватски езици.
Сборникът „Евангелие от евнух“ вече може да бъде намерен в по-добрите книжарници в цялата страна, както и да бъде поръчан онлайн. Изданието е реализирано с подкрепата на издателска къща Black Flamingo Publishing на носителя на отличието „ЛГБТ личност за пример“ Виктор Лилов.
Междувременно ви предлагаме поемата, вдъхновила заглавието на сборника.
ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЕВНУХ
Защото има евнуси, които така са родени от утробата на майка си;
има пък евнуси, които са били скопени от човеци; а има и евнуси,
които сами себе си са скопили, заради небесното царство.
Който може да приеме това, нека приеме.
Матей 19:12
Твърдят, че любовта ми не ражда деца
и често не принадлежи на себе си,
отвличана от алчния език на непознати.
Наричат думите си чужди и многозначителни,
но смисълът им е един, когато ме убива.
Държа да саботирам книжната им смърт
и връщам болката обратно, докато ги съживи,
за да се сблъскат с „безполезните“ въпроси:
Възможно ли е поетическото превъзходство
да не гради художествената дистанция
като алиби на погребващата подлост;
да не обслужва привилегията на незнанието
за вечното завръщане към голотата на срама
в затвора на езика и в руините на паметта,
за компулсивното записване на страха,
атрофирал в болестта на философията,
за обвиненията вместо справедливост
след горделивото заличаване на духа.
