Да се събудиш. Да вдишаш като новородено. Да нараниш от безумна любов или всеизгаряща омраза. Да търсиш. Да срещнеш. Да изненадаш. Да шокираш. Да разрушиш. Да се вглъбиш. Киното ни учи на най-различни прекрасни, зловещи, самотни, жестоки, величествени глаголи. Да помогнеш. Да унижиш. Да прогледнеш с по-мъдри очи. Да пожелаеш. Да прегърнеш. Да усетиш. Да се влюбиш. Да потънеш. Ето още няколко глагола, произнесени кога безмълвно, кога гръмовно през изминалата година, с които спокойно можем да разнообразим кино граматиката си и да продължим да гледаме красиво, умно и дълбоко кино и през следващата.
10. Jamie Marks is Dead (реж. Картър Смит)
Тъмен, мрачен и мръсен е новият филм на фотографа Картър Смит. Представен за първи път миналия януари по време на фестивала “Сънданс”, “Джейми Маркс е мъртъв” на пръв прочит е тийн драма с хорър елементи. При по-дълбоко вглеждане обаче е много повече – отчаян вопъл за помощ, дарк балада за преждевременно (и безпричинно) прекършената младост, тревожен анализ на несправедливия характер на нашата привидно умиротворена цивилизация.
Филмът разказва за тревожността на едно съществуване, обречено да угасне в анонимност. Обсесията на мъртвия Джейми, който не иска да напусне жестоката земя, където е роден и “убит” от незнайни извършители, и иска да остави макар и невзрачна следа след себе си. Тъгата изпълва всяка реплика, всеки поглед и се процежда заплашително през екрана към притихналия зрител в тъмнината на кино залата. Просмуква се под кожата му, залива го нежно и го потапя безмилостно. Психологическата мизерия на живота в тясната провинция, откъдето единственият изход е тунелът, отвеждащ в отвъдното. Всеки кадър е като изваден от фотосесия на Vogue, но без патинирания гламур. Когато разчепкаш с нокът повърхността, отдолу блика само студена мътилка.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=0tBxpvjxI_c[/tube]- Concussion (реж. Стейси Пасон)
Животът тече както обикновено в заможното предградие. Или по-скоро пълзи като изкушение, което в един прекрасен ден те удря в главата и те кара да се събудиш различен. С други желания, с други мечти. С импулси и търсения, които биха могли да те отведат в опасни територии, ако им се оставиш. Скуката е неотменна част от съжителството между двете главни героини във филма. Именно тя ще накара едната от тях да обърне взор към собственото си аз и да поеме на път към себе си, осеян с безброй неподозирани капани. Ще го намери между белите чаршафи на апартамента, в който започва да задоволява сексуалните фантазии на други още по-самотни жени. Но го прави с милост, с разбиране, с предпазливост. За да не ги нарани, за да ги сближи със собствените им тъжни тела. Краят е истинският шок във филма. Независимо от истините, до които стигаме по един или друг начин, в името на спокойствието и общественото одобрение бихме предпочели да си затворим очите и да продължим да лъжем себе си и света точно както преди.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=2CRSDqRCriI[/tube]- Maps To The Stars (реж. Дейвид Кроненбърг)
Не търсете гей нишка в новия филм на култовия канадски режисьор Дейвид Кроненбърг. Няма такава или поне не открито. Лентата обаче е “куиър” от началото до самия край. Най-малкото заради гениалното превъплъщение на Джулиан Мур в образа на “измитата”, второразрядна актриса Хавана – невротична колко щеш, още толкова егоцентрична, самовлюбена, бореща се срещу неминуемото си залязване, което в Холувид е по-лоша събда дори и от смъртта. Няма нищо бляскаво в сърцето на киноиндустрията. Има само кошмари, сарказъм, психопатия, кръв и горчиви сълзи. Кроненбърг оголва подпухналото коремче на Холивуд и го цепва достатъчно, за да покаже гноясалата му вътрешност. А там вътре като че ли все още се спотайва едно жалко парче невинност, която може и да е съществувала някога, а може и да е била просто поредната илюзия.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=zy2Zk196uYM[/tube]- The Normal Heart (реж. Райън Мърфи)
Миналата година си имахме “Зад свещника”, а тази – “Нормално сърце”, последната ТВ драма на режисьора Райън Мърфи с Джулия Робъртс (в инвалидна количка), болния от СПИН Мат Боумър и неговия партньор Марк Ръфало. Несъмнено лентата ще отнесе някоя и друга статуетка през предстоящия сезон на холивудските филмови награди. Но това няма значение. По-важен е мотивът, който подпира замисъла на филма. Да припомни на младите поколения, че не толкова отдавна едни хора, повечето от които вече са мъртви, са били покосени за първи път от ужасна болест. Но въпреки трудностите, премеждията и обществения и политически остракизъм, са съумели да се изправят срещу неизвестното и да извоюват отново правото си да обичат, да живеят, да умират. С достойнство. Да, сълзливо е, но няма как да е другояче. Времето е било такова. Болестта е била (и все още е) такава. Обилното шуртене на телесни течности е незаличима част от историята, ужаса и истината за тази толкова противоречива и странно епична епоха, когато едно непознато заболяване на имунната система завинаги е променило начина, по който обичаме.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=fZxR9XHS0H8[/tube]- Pelo Malo (реж. Мариана Рондон)
Обичта не е даденост. Дори и майчината. Има родители, които прощават. Има и такива, които стискат зъби, свиват ръце в юруци и са готови да ударят, да ранят, да отпъдят счупеното си дете. Такава е историята на Джуниър и неговата майка Марта. Филмът на венецуелската режисьорка Мариана Рондон е без капка сантименталност. Осъдени да живеят в бедност, героите се лутат в самотата на пренаселените предградия на Каракас, където да си различен е едновременно присъда и спасение. Бог се е изнесъл по терлици и отдавна е спрял да напътства изгубените души в ада на Земята. Себеосъзнаването в тази среда идва с цената на студено, тихо насилие, пълно потискане на личността и тайната надежда, че ако се откажем от себе си, вратата към захвърленото в боклука детство отново ще се отвори. Уви, това е химера.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=raPQSktuy6s[/tube]- Bridegroom (реж. Линда Блъдуърт-Томасън)
Класическа романтична трагедия. Момче среща момче. Момче се влюбва в момче. Момче заживява с момче. Животът и на двете момчета се променя. И точно в най-хубвия момент едното момче умира нелепо. Само че трагедията е основана на реална история, а не е изплюта от нечие булевардно възображение. И може би точно заради това си заслужава да погледнем на тази лента с по-малко цинични очи. “Брайдгрум” е сърцераздирателен документален филм, от който ще ви потекат сополите. В епохата на бързите Grindr срещи за една нощ, това е отрезвяваща терапия, която ни припомня най-красивото в човешките взаимоотношения. А именно че любовта, онази истинската, която променя и ранява и изгаря и трепти, рядко идва под формата на бързо разменени голи снимки в социална мрежа, а е взаимно измечтано и създадено ежедневие, направено от големи малки жестове, споделени трудности, общо извоювани битки и купища “Обичам те”, прошепнати на език, който само влюбените разбират. Блажени са позналите истинската интимност.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=wMUk1Qn6hFE[/tube]- Plynace wiezowce (реж. Томаш Василевски)
Първият полски гей филм. “Плаващи небостъргачи” вероятно ще остане в историята предимно с това клиширано определение. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против клишетата. Те са патериците, които поддържат мисълта, когато започва да куца в най-неподходящите моменти. Филмът обаче е повече от клише. И то не защото е лишен от подобни моменти, особено що се отнася до повествованието, а заради солидната естетика на образа. Няма значение какво се случва, няма значение кой кого обича. Да, това е поредната анти-сантиментална любовна драма за двама лудо влюбени. Второстепенна подробност. Атмосферата и общото настроение на лентата са това, което печели сърцето и остава в съзнанието дълго след като сме излезли от тъмния търбух на кино салона. Някъде в тъжните, безнадеждни погледи на двамата главни герои се спотайва малко от онази топлинка, която е истинският белег на човечността. Особено когато е премазана под ритниците на омразата.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=w3mSUW2_GPY[/tube]- The Skeleton Twins (реж. Крег Джонсън)
Още една история, пренесена в американската провинция. Филм, изпълнен с мисълта за самоубийството, но не като романтичен жест, а като въпрос, касаещ смисъла на това, което се случва в живота. Или по-скоро не се случва. Младостта е царството на наивното мечтаене. Един ден обаче се събуждаш в студеното си легло и си даваш сметка, че нищо от онова, за което си мечтал на младини, не се е осъществило. Животът ти е поел по други релси само за да дерайлира в собствената си неосъщественост. Лентата е полифония от тонове, смело сихнронизирани и умело дозирани – смешни, тъжни, носталгични, безмилостни, човечни, жестоки, дълбоко любящи. Намираме се в територия, обитавана от катастрофирали герои, счупени мечтатели, които звучат толкова по-автентично, колкото повече разкриват собствените си несъвършенства.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=fQJ6vb-Pzb8[/tube]- Lilting (реж. Хонг Кау)
Понякога тишината е изпълнена с повече смисъл от която и да е дума. В този тих филм на британския режисьор от камбоджански произход Хонг Кау, представен за първи път на “Сънданс” 2014, героите едва произнасят думите. Мъката е приседнала в гърлата им и е запречила всеки опит за вербална връзка. Опитват се да се разберат отвъд културните и възрастовите различия. Да изяснят причините да не се харесват, въпреки че са свързани от любовта към един и същи човек – красивия покоен Кай. Майка му си представя, че той все още е до нея и го посреща на сладки приказки в старческия дом, където изживява последните си години. Партньорът му Ричард се опитва да си върне част от него, търсейки общ език с неговата упорита, затворена майка. Комуникацията изглежда невъзможна, абсурдна, препъната до самия край, когато в една безумно поетична сцена, заснета на 360 градуса, различията падат, мотивите се изясняват и помирението, прошката и животът след смъртта на близък изглеждат възможни. Lilting не крещи, а шепне, не дере, а драска, не тича, а ходи бавно, влизайки болезнено под кожата и на най-безчувствения зрител.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=KeInPhXR4Gk[/tube]- Flores Raras (реж. Бруно Барето)
Сладостно потъване в залез от кадифе. Особено ако залезът е над Рио Де Жанейро през 50-те и 60-те години на миналия век. Епоха, изтъкана от прогрес и меланхолия. Любовта между две жени, два привидно несъвместими характера. Едната е поетеса, може би една от най-великите американски поетеси – Елизабет Бишъп, другата е бразилската архитектка Лота Соареш. Всеки детайл се къпе в цветовете, звуците и духа на една земя, пропита със страст, мъка и противоположности. Филмът “Редки цветя” разказва за срещата между две самотни човешки същества, която погубва едната от тях, привидно по-силната, и дава опора на другата, по-крехката, по-чувствителната. В края тя е постигнала ново съзнание за себе си като творец и като личност. Една от най-великите любовни истории на XX в., разказана без излишна сантименталност, с всички най-красиви средства, на които е способно киното.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=qJ1dLdd_uxQ[/tube]- Pit Stop (реж. Йен Тан)
Любовта може да вирее навсякъде. Дори в най-затънтените кътчета на щата Тексас. Дори между двама души, които, изглежда, от доста време са спрели да вярват в нея. Дори между двама мъже, които водят най-обикновен и монотонен живот. В техните истории няма нищо специално, самите те с нищо не се отличават от сивотата, която ги заобикаля. Освен може би с едно – способни са все още да чувстват напук на раните, разочарованията и дълбоката тъга, която са стаили в себе си. Напук на миналото, напук на бъдещето. Действителността е само това, което се случва тук и сега. Прегръдката, която изпълва празнотата макар и за кратко. Няколкото откраднати мига блаженство, които могат да се превърнат в нещо по-трайно, но може и да се изгубят със същата бързина, с която за започнали. Историите на Гейб и Ернесто се влачат монотонно почти до самия край на филма, когато една случайно среща ги събира. И тогава се ражда красотата. Покрай тяхната радост и ние зрителите си въщаме малко от онази невинност, онази крехка надежда, че може би не всичко е загубено. Че един ден красотата ще цъфне и в нашия двор. А може би винаги е била там, но сме решили да не я виждаме.
[tube]https://www.youtube.com/watch?v=tY6yLzp9GZA[/tube]Димитър Пижев
