Наскоро една от любимите ни Facebook страници, People of Sofia, публикува портрет и страхотно интервю с един от най-ексцентричните и безапелационно себе си младежи в София. Философ, психолог, художник, моден дизайнер, поет – Peter Nightingale, както се подвизава в социалните мрежи, е чест участник в ЛГБТИ арт прояви.
Непременно отделете минута, за да прочетете интервюто, което фотографът Вихрен Георгиев публикува. По-долуви предлагаме пълния текст:
– Това ли е начинът ти на обличане?
– Това не е начинът ми на обличане – това е начинът ми на живот. Харесвам театър, музика и история на изкуството. Харесвам импресионистите и идеята на философите от Древна Елада, които казват, че човек трябва да бъде сам и скулптурата и скулпторът и да извайва сам себе си. В този смисъл, мисля за себе си като за платно, върху което рисувам, тъй като никога не съм ходил на уроци по този предмет и винаги ми се е искало. Тази риза, например, е мое дело. В друг смисъл, това НЕ е стилът ми на обличане, защото никога не би ми се разминало да направя дори и десет метра от къщи с тези дрехи без да ми заблъскат черепа в паважа. Много силен образ ли е това? Не мисля. Това просто е образът на самата действителност.
– Носил ли ти е проблеми?
– В България можеш да бъдеш смачкан просто защото имаш малко по-различно виждане за стил, да не говорим за сексуалност/полова идентичност или изобщо за това че опитваш да мислиш и да си ползваш мозъка по предназначние. В седми клас ходех на уроци по литература. Беше апогеят на изтриването на идентичността и способността за мислене. Copy paste от чужди фрази, за които ще получиш шестица – оценява се не способността за мислене, а способността да запаметяваш. Учил съм латински и старогръцки и разбирам всичките им термини и заемки и звучат просто смешно и високопарно. Така е и по улиците – когато изляза така облечен, защото по някакъв начин подсказвам, че мисля с главата си, а не следвам общоприетата формула, получавам хейт. Хората искат от теб не да мислиш, а да копираш вече видяното. В Лондон обаче, никой не се обръща след мен, ОСВЕН за да ми направи комплимент именно заради това че имам собствен стил, случвало се е редица пъти. Моят градски рай е просто да бъда незабележим, обличайки се така както ми харесва. Да се слея с тълпата.
– Работиш с деца от аутистичния спектър. Как стана? Как се чувстваш? Изобщо разкажи повече за това.
– Имам удоволствието да се обучавам в модула Артистични психосоциални практики и психодрама към Нов Български Университет. Всичко стана много неочаквано, защото се налагаше да покрия определени часове стаж в някакво поле на социална работа. Чувствам се особено – в края на деня, макар да съм само един стажант имам усещането за изтисканост и отчаяние. Това усещане се бие с другото за удоволствие. С тези деца се работи хем интересно, хем предизвикателно. Първоначално те е страх от тях, защото никога не си имал подобно преживяване (особено по време на силни агресивни пристъпи). Постепенно започнах да се привързвам към тях, а дори си имам и любими. Един от тях винаги мълчи, но рисува триъгълници по пода или реди геометрични фигури с конструктори. Наричам си го наум „Архитекта“. Историята на тези деца не е никак лека. Още по-малко на родителите им. Приятелите ти те изоставят, страх ги е вече да излизат с теб, решават, че няма да дават на своите деца да играят с твоите. Съседите ти постоянно се оплакват, че детето ти е „шумно“. Попадаш зад някаква огромна стена на изолация от целия свят. Ако детето ти изпадне в криза на обществено място и ти правиш забележка, всички те гледат на криво и те съдят, казват ти, че си „ужасен родител“, а те дори не знаят какво е състоянието на детето и вече си вадят изводи. Трябва като родител да си вечно нащрек във всяка една секунда. И пак не е достатъчно.
– Помага ли ти с нещо на теб самия това? Научили нещо от тях?
– Да, определено ми помага. Разбирам, че има определен тип дейност, от която има смисъл – виждам няколко млади хора, които работят с тях ежеседмично, които се раздават на макс и това ми вдъхва страшно много надежда. Те са усмихнати, заредени с енергия и успяват да се справят и в най-крайните ситуации, а такива възникват ежеминутно. Човек трябва да има бързи рефлекси, здрави нерви. Също научих колко е интересно да се общува невербално. Винаги ме е теглило натам – покрай физикъл театъра или харесването ми на Бекет – но за мен има нещо много истинско: да успееш да „привлечеш“ поглед на едно такова дете, без да кажеш нито една дума. Не на последно място научих колко малки и незначителни са нашите проблеми – на хората в норма, в сравнение с трудностите, омразата, неразбирането и неподкрепата от държавните институции, които срещат тези деца и родителите им – в магазина, в таксито, в автобуса, на Коледа, на Нова Година… и никакво море… никаква планина. Никакво ходене до Гърция. Никаква почивка. Аутизмът няма почивен ден.
– Като един вид аутсайдери, виждаш ли нещо общо между теб и тях? Отношението на хората? Реакциите им?
– Би било арогантно да твърдя, че има нещо общо между мен и тези деца. Става дума за съвсем друг филм. Бих казал, че общото е, че имаме нещастието да сме се родили в България – тук хомофобията, расизмът и дори и фашизмът си намериха начин да се проврат на горните етажи във властта. Тук правата на децата от аутистичния спектър (както и въобще на деца, които не са в норма), както и на хора от малцинствата или маргинните части на обществото не са дневен ред. Тук и спрямо мен и спрямо тях реакциите ще бъдат: агресия, нападане, неразбиране, страх, осъждане, отвращение или най-любимото ми: съжаление. Тук хората ще прибързват да направят изводи и да осъдят и мен и тях и родителите на тези деца като „някакви“ или ще се направят, че нищо не са видели и ще стоят безучастни.
