“ЛОША ПРИЧЕСКА”: ДА ГЛЕДАШ БЕЗ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ

 
BHK Banner
 

Джуниър е на девет години. Живее в бедно и пренаселено предградие на Каракас с по-малкия си брат, когото нарича бебето, и майка си, с която е в обтегнати взаимоотношения. Безработна и отчаяна как да свързва двата края, младата жена обича малкия си син, но е враждебно настроена към по-големия, когото обмисля да го продаде на свекърва си. Тя не може да понесе неговото странно влечение към поп музиката, мечтата му да стане певец и женствените движения на несъразмерното му тяло. Мечтата на Джуниър е да изправи естествено къдравата си афро прическа, копнее да я подчини, да й даде вид, подходящ за снимка като тези на звездите, които надничат от плакатите в хола на жилището му или от екрана на телевизора.

Единственият приятел на Джуниър в неговото начеващо самоосъзнаване е баба му, която разбира и поощрява наклонностите му, обещавайки му, че ще го научи да пее и танцува. Дори му ушива сценичен тоалет, който обаче Джуниър смъква гневно, крещейки в ужас: “Това е рокля. Аз съм момче. Момчетата на носят рокли!”. Фрустрирано от враждебността на майка си, детето запълва безгрижните дни на лятната ваканция в компанията на дъщерята на съседката и красивия вестникар Марио, все още неясен обект на желание, но и единствената (положителна) мъжка фигура в живота на хлапето (бащата на Джуниър е убит в престрелка).

Венецуелският филм “Лоша прическа”, режисиран и написан от Мариана Рондон, е едновременно есе, коментар и атмосфера. Есе, което поставя на дневен ред тезата не толкова за детската хомосексуалност, а изобщо за сексуалността у децата, както и неспособността на възрастните да я обрамчат в ограничените дефиниции на съзнанието си. Децата са силно сексуални същества, ни казва “Лоша прическа”, и възприемането им като безпроблемно асексуални води до неразбиране, страх и сблъсък със света на големите. С разгръщането на историята лентата неусетно ни кара да се усъмним в собствените си стереотипни преценки за мъжкото и женското поведение, за това кое е социално приемливо и кое не. Защото ако на Джуниър му е отредена нетипична за венецуелското мачовско общество роля, то такава има и майката, която е охранител по професия –традиционно мъжка дейност.

Това проблематизиране на човешките роли превръща филма в социален коментар. Той обрисува с деликатност и пестеливост картината на една тежка действителност, затънала в бедност, в която отговорностите са строго установени на повърхността, ала всъщност подкопани и размесени в дълбочина. Мъжът трябва да е твърд, неподвластен на емоциите, интересуващ се от мъжки теми – футбол, работа, пари, оръжия. Той може да убива, но не и да обича. Чувствата са територия на жената. Да обръщаш внимание на външния си вид, да се изразяваш чрез типично женски занимания като пеенето и танца следователно става недопустимо.

Специфичната атмосфера и настроение на лентата произлизат от привидно семплия, почти документален стил на заснемане, който я прави още по-реалистична. Операторката Микаела Кахауаринга създава силно текстуриран фон, върху който още по-живо изпъква историята на Джуниър и майка му – пренаселените бетонни блокове на предградието, където семействата живеят сякаш насила наблъскани в кутии, задръстените улици, мръсотията, тълпите от безименни лица, крачещи по тротоарите без цел и вътрешен смисъл. В една от началните сцени, интересна препратка към култовия филм “Прозорец към двора” (1954) на Алфред Хичкок, Джуниър и неговата малка приятелка играят колкото невинна, толкова и брутална игра. Те стоят на терасата и наблюдават стената от жилища, закриваща небето отсреща. В нея пъплят миниатюрните животи на обитателите на този безцветен човешки кошер. Целта на играта е да познаят историята, която се крие зад всяка тривиална сценка, разиграваща се пред очите им, зад всяко лице, което наднича от прозорците или перилата на очуканите тераси. И разбира се, предполагаемите истории не са никак весели – алкохолизъм, лудост, побой, престъпност и пр.

Подобно на “Ma vie en rose” (1997) на белгийския режисьор Ален Берлинер, късометражната лента на Тод Хейнс от 1993 г. “Dottie Gets Spanked”, “XXY” (2007) на Лусия Пуенсо и “Tomboy” (“Мъжкарана”) на френската режисьорка Селин Скяма, “Лоша прическа” ни потапя в сложната, ала пленителна тема на пробуждането на (хомо)сексуалното желание у децата с всичките му нюанси на объркване, срам, тревожност и социална изолация. Силата на филма обаче се крие не толкова в тематиката, която не е никак нова, а в чистотата на погледа, лишена от лесно раздаване на присъди, с която е представен всеки образ. И това най-ясно проличава, когато от една единствена кратка реплика разбираме откъде идва враждебността на майката към сина: “Страхувам се за него”, казва тя на педиатъра, към когото се обръща за помощ, за да излекува артистичния Джуниър от тежкия живот, който му предстои. С това филмът сякаш иска да ни каже, че в реалния живот, където са намесени истинските чувства и емоции, добри и лоши герои не съществуват и никой няма право да съди. Затова нека просто гледаме, но без предразсъдъци.

[tube]https://www.youtube.com/watch?v=lxOZtOyNkTQ[/tube]

Димитър Пижев

Хареса ли ви статията?