Шефът на приятелката ми е австриец. Живее във Виена и редовно пътува до София, за да се среща с екипа си от български колеги. Няколко дни след победата на Кончита Вурст в Евровизия той пристига за поредната командировка. А сега си представете стая, наоколо на пръснати бюра обичайните офисни професионалисти посрещат най-омразния ден, понеделник, с големи чаши кафе в ръка. В опит да се събудят и разведрят началото на работната седмица се пускат майтапи, някои от които неизбежно включват оприличаване на Кончита Вурст или прясно измислени вицове по повода. Карл-Хайнц*, около четиридесет-годишен виенчанин с типичната светла осанка на немскоговорящите нации, дългогодишен специалист в сферата си, издигнал се благодарение на талант и усилия до мениджърска позиция, влита бодро в офиса с днешното издание на популярен австрийски всекидневник под мишница. Разпъва първа страница на вестника пред очите на целия си екип и сочейки с пръст голямата снимка на онова „нещо“, „ни жена, ни мъж“, гордо заявява: „Ето, вижте! Ние сме първи!”
Ще спра до тук, без да си представям реакцията, показана или скрита, на публиката на въпросния акт.
През следващата седмица приятелката ми отиде на командировка във Виена при Карл-Хайнц и сънародниците му. Още в първия от многобройните ни телефонни разговори ми сподели, че всички трамваи са украсени с флага с цветовете на дъгата на ЛГБТ движението, снимки на „онова нещо“, Кончита Вурст, „ни жена, ни мъж“, са окачени по билборди и плакати из целия град, а песента, спечелила Евровизия 2014, се върти постоянно по радиата. Накратко, не само Карл-Хайнц се гордее с въпросната победа. Само за протокола, ще добавя, че Карл-Хайнц е хетеросексуален, „нормален“, както биха казали повечето от вашите и моите колеги, а Кончита Вурст в момента е рекламно лице на една от големите австрийски банки.
Австрия, като част от Централна Европа, отдавна върви по пътя на утвърждаването на правата на ЛГБТ хората, макар да е далеч по-назад от любимата ми Испания. Съвместното съжителство между партньори от един и същи пол е легализирано едва през 2010г. без право на осиновяване на деца, а осиновяването на биологични деца от партньора е узаконено през 2013г. след дело, отсъдено в полза на ищеца, заведено срещу Австрийската държава в Европейския съд по човешките права. За сравнение, Испания легализира гей-браковете през 2005г. с право на осиновяване на деца и абсолютно същите права като тези на хетеросексуалните двойки.
Пътят към законодателните промени, в която и да е област, в демократичния строй, минава през ежедневните действия на известни и неизвестни активисти и е плод на дебати между политици и общество в продължение на години. В Австрия тези дебати започват през 1995г. с критики на Международния трибунал по правата на човека във връзка с дискриминацията и преследването на ЛГБТ малцинството в страната и все още не са завършили поради отлагането на дебатиите по законопроекта за еднополовите бракове през лятото на 2014г.
Но ако законите са това, което може да задължи едно общество на толерантност, то промяната в съзнанието – тази, която кара Карл-Хайнц да се гордее с постижението на сънародник и да го коментира свободно с колегите си без значение от сексуалната ориентация на победителя и нейния външен израз, е нещо, което зависи от съвсем други фактори. Вчера, докато гледах онлайн повторението на краткия разговор върху дискриминацията на ЛГБТ хората на работното място (http://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/prechi-li-seksualnata-orientacija-na-rastezha-v-karierata.html) се замислих, че голяма част от хората извън дискриминирата група изобщо не си дават сметка къде е проблемът и че той не е в узаконяване или неузаконяване на еднополови бракове.
Михаил Вучков, бивш телевизионен водещ и активист, много просто го обясни с примера, че човек гради реномето си на работното място, не само с професионализма и постиженията си, но и с общуването с колеги и бизнес партньори, дори и в такива прозаични моменти като съвместен обяд или на по питие след работа. В артистичните среди до голяма степен би могло и да не е проблем да разказваш открито за живота извън работното място, ако принадлежиш към ЛГБТ спектъра. За съжаление, аз, както и много други хора, работещи в корпоративния свят в България, сме станали майстори на полово-индиферентните обръщения и местоимения по отношение на партньора си, макар проблемите ни да не са изобщо различни от тези на хетеросексуалните двойки. И на нас ни се развалят тръбите вкъщи и ни трябва добър водопроводчик, и ние си търсим нова холна гарнитура на добра цена, и ние се чудим кога и как най-накрая ще си изплатим апартамента. Житейските ни радости също не са много различни – екскурзия с любимата до Лисабон, подарен от нея билет за концерт, бягство от града за романтичен уикенд. Разликата е в притеснението, в много случаи граничещо сили равносилно на страх, да споделим ли и доколко да споделим.
Когато разказвам пред колеги как през уикенда приятелката ми ме е изненадала с вкусна вечеря, много рядко ми се случва да не се замисля с кого говоря и винаги се оглеждам да не би наоколо да има някой друг, пред който не съм се разкрила.Всеки път, когато споделям или обмислям да споделя с някой нов човек от офиса, че съм бисексуална и живея с жена, неизменно засипвам съзнанието си с безброй въпроси. Какво ще си помислят за мен като професионалист? Какво би се случило в по-нататъшната ми работа с този човек? Отношенията ни ще останат ли същите? Ще сподели ли с друг и разнесе мълвата из офиса? Ще се отрази ли това на репутацията ми в бранша и компанията, изграждана в продължение на почти десет години? Ще попречи ли на предстоящото ми повишение? Засега, не се е случило нищо в резултат на признанието ми пред малкото мои колеги, които са наясно с личния ми живот. Вероятно и на много други, които не са споделили, няма да им се случи нищо застрашаващо кариерата им, но и те, както и аз, никога няма да спрем да се притесняваме да участваме в обикновения разговор всеки понеделник по време на сутрешното кафе за това как сме изкарали уикенда. Приятелката ми също не е признала на шефа си и на нито един от колегите, тъй като работи за компанията едва от няколко месеца и не иска това да попречи на професионалното й развитие.
В същия разговор опонента на Михаил Вучков сподели, че това не бил актуален въпрос. Бих му казала, че докато аз и приятелката ми продължаваме да се притесняваме да разговаряме с колегите си дори за най-прозаичните моменти от личния си живот, по дяволите, темата е повече от актуална. Само редовното й повдигане и обсъждане в общественото пространство би могло да предизвика онази промяна, която кара Карл-Хайнц и Австрия да се гордеят с първото си място на Евровизия, без значение кой им го е спечелил.
Между другото, моят шеф и двама от колегите, с които работя пряко, са испанци, и тъй като вече доста често започнах да чувам въпроса: „Със съпруга си ли ще ходиш?“, „С приятеля ли си ще дойдеш?“, изглежда ми предстои разкриване. Ако то се случи, което зависи само от мен, ще ви разкажа за опита си с най-толерантната към ЛГБТ хората европейска нация.
Террешкова
* Името е променено
