Гей човеците на Ню Йорк – част 5

 
BHK Banner
 

В петото, специално издание на нашата поредица ГЕЙ ЧОВЕЦИТЕ НА НЮ ЙОРК ще ви разкажем сърцераздирателната история на едно семейство, сполетяно от най-голямото нещастие.

Миналия месец авторът на Humans Of New York, Брандън Стантън, инициира кампания за набиране на средства за педиатрична ракова болница, в рамките на която бяха дарени близо 3.4 милиона долара. В последния ден от кампанията фотографът публикува разказа на жена, загубила седемгодишния си син.

hony-max-1

“Макс имаше две майки. Използвахме донор на сперма и го родих чрез ин витро оплождане. Той имаше близнак, но реших да редуцирам бременността, защото по онова време се страхувах. Не мислех, че мога да се справя с близнаци. Това решение ще ме преследва до края на живота ми. Макс беше толкова мило дете. Бях твърде строга с него. Исках да съм сигурна, че му създавам структура, защото аз самата нямах такава, когато растях. Но мисля, че това ни сближи, защото той знаеше, че винаги ще го пазя. И той пазеше мен, но по мил начин. Слагаше ръцете си на лицето ми. Божичко, беше толкова прекрасен. Такова свестно хлапе. Толкова забавен. Обичаше да се смее. Стаята му беше близо до нашата и понякога го чувахме как се смее сам късно през нощта.”

hony-max-2

“Когато навърши шест, едно от очите му започна да се изкривява. Но аз не се притеснявах особено. Той беше толкова здраво дете. Мислех си, че вероятно развива лениво око. Лекарят обаче, изглеждаше много притеснен по време на прегледа. Назначи магнитно-резонансна томография още за следващия ден и ми каза: ‘Нека не се тревожим прекалено много. Довечера ще спя спокойно.’ Това ми се стори толкова странно. Бях напълно спокойна преди да го каже. На следващата сутрин направихме томографията и отидох на работа. Резултатът излезе няколко часа по-късно. Обадиха ми се, докато вървях по улицата. Припаднах на тротоара.”

hony-max-3

“В мозъка му имаше тумор. Лекарят ни каза, че знае какво е. Каза, че се нарича DIPG и, че не е открил успешно лечение. Каза, че в крайна сметка ще го убие. Тогава започнах да крещя. Попитах го колко му остава. Отговори една година. Каза, че да не правим нищо е приемлив избор. И добави: ‘На вас ще ви бъде по-тежко отколкото на Макс.’ Спомням си, че наблюдавах Макс. Беше толкова красив. Нямаше му нищо, освен кривото око. Животът ни беше прекрасен и изведнъж всичко се скапа. Не знаех какво да направя. Затова отидохме в магазина на Lego. Той беше луд по Lego. Онази вечер получи толкова много конструктори.”

hony-max-4

“Мисля, че страдам от пост-травматичен стрес. Връхлитат ме толкова много ужасяващи картини от миналото. Две седмици след диагнозата на Макс, той ме попита дали ще съм му мама завинаги. Отговорих ‘Разбира се, че ще бъда.’ Той попита ‘Дори когато съм на деветдесет?’ и аз му казах ‘да’. Какво друго можех да кажа? Толкова много пъти ми говореше за бъдещето си, за колежа. Просто не можех да му кажа. Божичко, такава съм страхливка. Трябваше да му кажа. Но просто не можех. Дори към края. В деня, преди да загуби съзнание, му прочетох любимата му книжка. Казва се ‘Зайчето беглец’ и разказва за малко зайче, което непрекъснато заплашва, че ще избяга. Мама зайка пък все му отговаря: ‘Където и да отидеш, ще те намеря.’ Божичко, умря по толкова ужасен начин. Не можеше да говори, да се движи, да преглъща, да вижда. На практика умря от глад. През цялата последна седмица му шепнех в ухото: ‘Спри да се бориш, спри да се бориш. Моля те, Макс, спри да се бориш.’ Казвах на седемгодишния син да спре да се бори. Мамка му! Никой не трябва да преживява това! И през цялото това време никога не му казах, че умира. Бях такава страхливка. Но той знаеше. Знаеше дори без да му казвам. Две седмици преди да изгуби способност да говори, ме попита: ‘Мамо, там, където отивам, говорят ли английски?'”

hony-max-5

“Бях много щастлив човек. Наистина бях. Човек, който върви навън и казва: ‘Не е ли прекрасно всичко? Не е ли прекрасен животът? Не сме ли големи късметлии?” Вече не изпитвам радост. Помня последния Ден на майката преди диагнозата на Макс. Беше преди четири години. Бяхме дошли в същия този парк и лежахме на онази поляна там. Беше прекрасно. Тримата бяхме заедно. Ирене и аз бяхме влюбени. Макс лежеше на краката ми, преструвайки се, че лети във въздуха, и се смееше толкова силно. Помня колко щастлива и изпълнена с живот се чувствах. Това беше последният момент, когато изпитах истинска радост.”

Хареса ли ви статията?