Втората част от нашата поредица ГЕЙ ХОРАТА НА НЮ ЙОРК включва може би най-популярната снимка на открито ЛГБТИ човек, публикувана във фотоблога на Брандън Стантън Human of New York.
Сред стотиците хиляди хора, трогнати от образа на малкото плачещо момче, бяха Facebook сензацията Джордж Такей и американският сенатор Хилари Клинтън. Евентуалният следващ президент на САЩ се обърна към детето с личен коментар под снимката:
„Предвиждане на възрастен: Бъдещето ти ще бъде изключително. Ще изненадаш себе си с всичко, на което си способен, и с невероятните неща, които ще постигнеш. Намери хората, които те обичат и вярват в теб – ще има много такива. –Х(илари)“
„Аз съм хомосексуален и се страхувам за бъдещето си и от това, че хората няма да ме харесват.“
Коментар на фотографа Брандън Стантън: „Направих тази снимка няколко години преди да започна да взимам интервюта. Текстът, който добавих към нея тогава, беше: ‘Вероятно се оставям на въображението си, но имам усещането, че трябва да си преминал през много бури, за да постигнеш подобно тихо спокойствие с друг човек.“
„Като малко куиър дете винаги избирах женските персонажи в бойните игри. Мисля, че това беше моят начин да бъда подривен, преди да знам какво означава да бъдеш подривен.“
Не знаем дали Крис от разказа по-долу е бил гей. Неговата история обаче, твърде много напомня за съдбата на хиляди гей мъже, живели в Ню Йорк в края на миналия век.
„Бях дизайнер на костюми и, малко след като се преместих в Ню Йорк, се присъединих към известна танцова трупа. В първия ми ден там една от танцьорките ми каза, че на тази работа се е запознала с най-добрия си приятел. Помня, че ми се прииска и аз да извадя такъв късмет. Когато се запознах с Крис, той все още беше танцьор. Но беше толкова талантлив, че скоро директорът започна да му дава да прави собствени спектакли. По всичко работехме заедно. Не бихме могли да сме по-различни. Аз нямах никакво желание да ставам известна. Израснала съм в тихо семейство. Не исках името ми да е известно или да изкарвам милиони долари. Но и двамата родители на Крис са били олимпийски скиори. Затова Крис искаше да бъде победител. Искаше да види името си във вестника. Винаги казваше неща като ‘Трябваше да дадат тази работа на мен,’ или ‘Щях да направя шоуто много по-добре от него.’ Аз съм родена помощник. Нямах нужната мотивация, но ми беше приятно да съм близо до блясъка. Имах чувството, че през цялото време от Крис строи някакъв бриз. Влагаше 100% от себе си във всичко, което правеше. Беше от танцьорите, за които човек би платил, за да ги гледа как разхождат куче. Мисля, че ме ценеше толкова, защото бях готова да участвам във всичките му планове. Беше вълнуващо да съм около него.“ (1/3)
„През голяма част от времето работата на дизайнера на костюми е черна работа. Режисьорът ти казва, че иска розова рокля със сини къдрички и ти просто изпълняваш нареждането му. Но с Крис процесът беше много различен. Някак интимен. Той беше творецът. Измисляше идеи, цветове и форми. Аз бях изпълнителят. Вниквах в механиката на нещата. Казваше ми, че иска нещо ‘хрупкаво’. Или пък изрязваше снимки от списания, който са го вдъхновили. Или изсвирваше мелодия, която искаше да въплатя в костюми. Понякога просто посочваше стара тухлена стена с лющеща се боя и казваше: ‘Направи ми нещо, което изглежда като това.’ Работата ни наподобяваше връзката ни. За мен всичко се свеждаше до процеса, а за Крис най-важен беше крайният резултат. Помня колко се развълнува, когато един от спектаклите ни се появи на първа страница на раздел Изкуства в The New York Times. Почувства се сякаш най-накрая получава признание. Но чувството беше примесено с тъга, защото тогава вече беше започнал да се разболява.“ (2/3)
„Крис ми каза, че е ХИВ-позитивен, едва когато вече беше сериозно болен. През 1991 все още нямаше много какво да се направи. Тогава се скарахме за пръв и последен път. Настоявах да се погрижи за себе си, за да може да живее колкото е възможно по-дълго. Той искаше да продължи да пътува, да пие, да яде каквото си поиска. Продължи да работи до самия край. Дори когато беше толкова болен, че трябваше да бъде вързан към система, кроеше планове да пътува до Холандия, за да прави хореография на спектакъл. Беше организирал всичко, дори беше намерил лекар там. Но така и не замина. Вече беше започнал да губи остротата на ума си. Една нощ започна да ни режисира. В болничната стая бяхме трима души. Каза ни да поставим лампата на определено място и ни накара да го вдихнем на ръце. Изглеждаше сякаш е някъде другаде. Мисля, че в ума си беше на сцената.“ (3/3)
Останалите публикации от поредицата можете да намерите тук.